Емил Стоянов
Кандидатурата ми за член на Европейския парламент предизвика учудване и изненада, защото хората ме свързват с телевизия „Европа“ и частния бизнес. Често ме питаха защо съм решил да го направя, след като не отговарям на профила на обичайния кандидат за политическа кариера. Още тогава замислих да напиша този текст, но го отложих във времето, защото исках да вникна по-добре в дейността и смисъла на Европейския парламент. Девет месеца след началото на работата ми тук, в Брюксел, си мисля, че българският евродепутат има не толкова важни експертни задачи, колкото чисто представителна и, дано да не ви звучи много помпозно, мисионерска роля. Вероятно най-важното, което трябва да направи, е да покаже новото демократично и приятелски настроено лице на България. Знам, че това е клише и пояснявам: Много хора в България ме питат имат ли западните ни колеги негативно отношение към нас. Отговарям: Не, нямат. Те просто не знаят нищо (освен откъслечни писания) за нас. Затова трябва да ги успокоим, че сме част от едно и също европейско семейство.
Но да започнем този разговор от неговото естествено начало. Когато в късната есен на 1989 г. комунизмът рухна, много мои съученици и приятели емигрираха, защото не вярваха в бъдещето на България или по-точно не вярваха, че е възможно някога България да стане част от западноевропейската общност, която ги привличаше неудържимо.
Аз вярвах.
Мисля, че много от тези, които останаха, също вярваха.
Тогава, точно преди двадесет години, онези, които заминаха, започнаха своите нелеки емигрантски години. Трудиха се здраво, някои учиха отново, някои откровено мизеруваха, макар и да не си го признаваха. В крайна сметка те постигнаха своето европейско бъдеще. Макар и повечето да не си го представяха точно така.
По същото време ние, в България, започнахме да сричаме уроците по демокрация и пазарна икономика.
С много усилия аз създадох издателството за европейска литература „Пигмалион“. После с още повече усилия създадох първата новинарска и проевропейска телевизия „Европа“, която сега всеки ден се гледа от около милион българи по целия свят. Междувременно пях и плаках по площадите заедно с милиони съотечественици и съм горд, че заедно с тях осигурихме европейско бъдеще на България. Макар и то да не е точно това, което си представяхме.
Всъщност какво си представяхме тогава? И кои бяхме ние?
Ние бяхме българската интелигенция – хора на изкуството, лекари, инженери и учители, всички извън комунистическата номенклатура, но по някакъв начин вписани в средните ешелони на социалистическото общество. Та от името на тези хора си позволявам да кажа, че ние тогава не си представяхме демокрацията и демократична Европа точно такава. Това беше голяма наша грешка, породена от това, че бяхме израснали в лагер (имам предвид социалистическия лагер). Ние нямахме възможност да пътуваме и не познавахме света. Интересно е да се отбележи, че комунистите не разрешаваха да се пътува не само на Запад, но и на Изток. Вероятно бяха решили, че е еднакво опасно да видим както лъскавата западна демокрация, така и мизерията в комунистическия Съветски съюз.
Това още повече подхранваше нашите илюзии и очаквания, че и в Западна Европа съществува практически идеална демократична система, както и почти идеален пазарен капитализъм. И най-важното – ние бяхме убедени, че там, на Запад, има приятелски настроени хора, които са готови безкористно да ни помогнат. Тази почти идеална представа съществуваше, въпреки че пред очите ни западноевропейските правителства и особено левите, открито флиртуваха със Съветския съюз, водени от търговски и политически егоизъм. По същия начин се държаха и левите западни интелектуалци, които срещу съветски хонорари и ордени хвалеха Сталин, Брежнев и съветската диктатура, която не се различава по нищо от фашистката. Така че за дълги години практически окупираните източноевропейски държави с над 100 милиона население бяха забравени от Запада, който в края на Втората световна война хладнокръвно ги беше зарязал в руската зона.
Въобще много неща ни изненадаха, когато комунизмът падна. Той рухна сякаш от само себе си. Без война, без икономическа или политическа блокада, без непримирима вътрешна опозиция. Единствено поради идеологическата си несъстоятелност, поради икономическото си безсмислие и поради посредствеността на червената върхушка, която в България беше предвождана от един почти необразован селски хитрец с диктаторски наклонности.
Бяхме изненадани, но и Западът също беше изненадан. Никой нямаше план какво да се прави. Може би най-адекватен от европейските политици беше немският канцлер Хелмут Кол, който в тази обстановка успя да обедини двете Германии. Естествено с цената на увеличени данъци. Разбира се, след това немският народ сякаш го наказа и той загуби изборите. Не се разбра дали го наказаха заради увеличените данъци или заради обединението, но това е друга тема.
Така в началото на деветдесетте години на XX век в България започна периода на трудното самоопределение – на Изток или на Запад? Този ребус вече е бил решаван от българското общество преди малко повече от век – в годините след извоюването на независимостта през 1878 г. И в края на деветнадесети, и в края на двадесети век българското общество не е било единно по този въпрос. Но и тогава, и сега надделяха прозападно настроените българи.
Част от българския народ, воден от бившите комунисти, беше настроен проруски и правеше всичко възможно да останем в руската орбита. Ако те бяха успели, днес щяхме да приличаме на Молдова, Украйна и Грузия.
Демократите и некомунистите правеха всичко възможно страната да бъде интегрирана на Запад – в НАТО и в ЕС. Съвсем екзотична позиция имаше новосформираната партия на българските турци, които твърдяха, че пътят на България към Европа минава през Босфора.
В партиен план изглеждаше така: бившите комунисти от БСП гледаха скептично към ЕС, но бяха направо яростни противници на НАТО, като премълчаваха, че членството в НАТО е абсолютно задължително условие за кандидатстване в ЕС.
Турците в ДПС имаха положително отношение към НАТО и равнодушно към ЕС, като им се привиждаше някакъв път на Юг, през Капалъ чаршия.
Проевропейска и пронатовска партия, без уговорки, беше СДС, която беше подкрепяна от некомунистите и практически цялата интелигенция на България, която не беше свързана с лявата номенклатура.
Лично за мен проевропейската ориентация на България беше кауза, зад която застанах далеч преди българските политици да могат да я формулират ясно, а още повече българското общество да я осмисли и приеме като своя. Тъй като съм израснал в семейство на родолюбци и с книгите на Симеон Радев и Захари Стоянов, аз бях наясно с негативната роля на Русия и на Съветския съюз в историята на България. По-късно, когато в немската гимназия започнах активно да чета и превеждам западноевропейска литература, убеждението ми, че България трябва да е част от западноевропейското семейство, се задълбочи. Така беше и в университета и особено след обучението в Лайпцигския университет и литературния институт в Лайпциг, където съвсем материално се докоснах до западната култура.
Затова без никакво колебание застанах зад прозападната кауза чрез книгите и международните инициативи на издателство „Пигмалион“, което пропагандираше проевропейската ориентация на България. За сведение само споменавам, че по това време колегите ми издаваха забравени любовни романи и въздишаха по постсъветската литература на комунистическата перестройка.
Девет години след създаването на „Пигмалион“ разбрах, че времето и технологиите много бързо ограничават възможностите на печатното слово и дават предимство на електронните медии. Така създадох първата българска новинарска телевизия „Европа“, в която, както личи от името й, проевропейската политика и проевропейският дух бяха абсолютен приоритет. В това време другите телевизии се занимаваха с Big Brother и глупавите смешки на Слави Трифонов.
Гордея се, че през всичките тези години безусловно подкрепях хората, които работеха за европейското бъдеще на България. В тези години все повече политици и все повече обикновени българи прегръщаха проевропейската идея. Справедливо е да се каже, че новите български политици съумяха да осмислят и да реализират прозападния курс на страната доста по-бързо от българския народ и българските избиратели. Един от тях беше моят брат Петър Стоянов, който като президент на България без колебание започна преговори за НАТО и практически реши прозападната ориентация на България. Радвам се, че ние, българите, заедно успяхме да направим това, което само преди 20 г. много хора смятаха за абсолютно невъзможно и поради това напуснаха България. Тези хора днес много ни липсват.
След пълноправното членство на България в НАТО и в ЕС изглежда, че за първи път в нашата история изборът Изток-Запад е направен окончателно.
Дали обаче е така?
Сложната европейска история ни учи, че нищо не е окончателно. Възможно ли е българското общество отново да бъде изненадано от някой Берлински или Ньойски конгрес или от някоя Ялтенска конференция, породени от тежка икономическа криза или друг катаклизъм? Възможно ли е Западна Европа да отстъпи пред все по-агресивната Русия и да размени източноевропейските държави срещу сигурност и горива? От днешна гледна точка това не е възможно, защото добре работещите западни икономики имат нужда от източните пазари и работната ръка на Източна Европа. Западните елити много добре разбират това и са единни по този въпрос.
От друга страна, непрекъснато се появяват политици, които, за да бъдат избирани от по-слабо образованите и ерго ксенофобски настроени западни избиратели, проповядват евроскептицизъм и насаждат недоверие към новите страни членки. Какво би станало, ако едно бъдещо управление на евроскептици съвпадне с тежка икономическа криза?
Днес това са абстрактни разсъждения, но те ме връщат към началото на този текст: защо станах евродепутат?
Станах, защото българската европейска кауза е личната моя кауза, към която съм се стремял през целия си съзнателен живот.
Станах, защото съм представлявал тази кауза през последните десетилетия и съм показал, че мога и знам как да я отстоявам.
Станах, защото българските евродепутати са най-предният пост на българската политика и могат да говорят директно и без посредници на западния свят.
И най-накрая, станах, за да мога да бъда един от гарантите на европейския път на България.
[media id=9]