Преходът

Самото споменаване на прехода довеждаше  до отчаяние една част от

българското общество и до сълзи на радост друга. Преходът беше

възхваляван, беше и обругаван. Преходът беше обявяван ту за започнал,

ту за завършил, за демократичен, за европейски, за сбъркан и

изобщо беше обвиняван за всичко, което се случи през тези 20 години.

За мен преходът беше най-хубавото нещо, което бях виждал в България,

защото доведе със себе си демокрацията.

Но да започна отначало…

Преди 20 години, след продължителен икономически и политически

натиск, осъществяван от САЩ и Западна Европа, комунизмът, насаждан

от Съветския съюз в Средна и Източна Европа, рухна. Този западен

натиск бе наричан Студена война и тази Студена война бе спечелена от

Запада малко изненадващо и за самия него, защото изведнъж се оказа, че

никой няма ясен план и не знае какво точно  има зад Берлинската стена и

какво точно трябва да се прави след рухването й. Особено изненадани от

падането на комунизма бяха България и българският народ. Начело на

България тогава беше Тодор Живков. Живков беше сред най-дълго

задържалите се на власт комунистически диктатори. По правило никой

не се и срамуваше, че живее в условия на диктатура. Немалко хора обичаха

диктатора, а някои го обичат и до днес, а тези, които не го обичаха,

предпазливо мълчаха по този въпрос.

Всъщност диктаторът беше един обикновен, необразован и недодялан

селянин от Северозападна България. Той бе оглавил софийската милиция

непосредствено след 9 септември 1944 г. Бе участвал пряко във всички

убийства и саморазправи по време на налагането на комунистическия

режим през четиридесетте и петдесетте години. Познаваше на пръсти

репресивния апарат и управляваше България с безочието на феодал.

Самият Живков също бе изненадан от рухването на комунизма и особено

след решението на най-близките му помощници в комунистическата

партия да го свалят от власт. Паметни ще останат кадрите от пленума на

тази партия, когато Живков с увиснала долна челюст разбра за преврата,

подготвен от предалите го вече Добри Джуров, Андрей Луканов и Петър

Младенов. Но така става с всички диктатори. Най-близките винаги ги изненадват.

Справедливо е да се отбележи, че преходът започна след дворцов преврат,

без какъвто и да е натиск от улицата или някаква дисидентска група. В

България опозиция нямаше, защото беше смазана с азиатска жестокост.

Може би тук трябва да се напомни, че българският народ е дал най-много

жертви сред средноевропейските народи по време на налагането на

комунистическия режим през 40-те години. Убитите само от Народния

съд са почти три хиляди, а убитите без съд и присъда – над 20 хиляди.

Изпратените в лагери са над 100 000. Единот тях е и моят баща.

Репресираните от комунизма произхождат по правило от по-заможните и

по-образовани слоеве от населението – от министри до селски учители –

така че практически след Девети септември 1944 г. и фактическата

съветска окупация след Втората световна война българската интелигенция

е избита или пречупена завинаги.  Точно с това обстоятелство лесно може да се

обясни липсата на опозиция в България в края на режима. Но да се върнем на

прехода и да го анализираме.

Преходът може да се характеризира с три основни събития:

Първо. Комунистическата диктатура бе заменена с демокрация, което

означава многопартийни избори, свободни медии, свободни университети,

свободен избор на вероизповедание, местоживеене и т.н.

Второ. Икономиката от напълно държавна и регулирана стана

преобладаващо частна и пазарна.

Трето. Геополитическа преориентация на България от Изток на Запад или

от Съветския съюз и Русия към Западна Европа и САЩ, защото те са

носители на демокрацията и на пазарната икономика. Събитията в

България се случиха точно в изброената последователност. В

началото на 90-те години беше наложена демокрацията, преживяхме

първите свободни избори, падането на жителството и границите, първите партии.

В края на 90-те години и началото на новия век практически бе

приключено с реституцията на земята и градската собственост и бе

извършена приватизацията на част от държавните предприятия в

България. Тези два акта, съчетани със световния икономически възход,

доведоха пазарната икономика в България и замогването на

българите. Почти паралелно с икономическата реформа се движеше и

геополитическата преориентация на България от Изток към Запад, чиято

крайна цел бе приемането в НАТО и Европейския съюз. Повратна точка в

този процес бе посещението на американския президент Бил Клинтън в

София през 1999 година. Така за по-малко от 20 години преход България

се превърна от съветски сателит в член на най-проспериращото и

престижно световно семейство. С акта на приемането ни в Европейския

съюз практически всички задачи, стоящи пред България, бяха изпълнени и

българският преход приключи.

Съвсем друг е въпросът, че преходът остави горчивина у повечето

българи, защото резултатите от него не им изглеждат достатъчно

справедливи. Подобно разочарование може да бъде видяно във всички

бивши социалистически страни, включително и в Източна Германия,

където промяната към по-добре бе най-осезаема.

Какво става днес?

Днес сме свидетели на дългото българско униние. Еуфорията от

площадните бдения е преминала. Оптимизмът от настъпващите промени

също. Малцинство са онези, които са станали по-богати, имат собствен

бизнес или добра административна кариера.

Останалите не могат да се примирят, че не са на тяхно място и ги

ненавиждат. Днес повечето българи не харесват успелите си сънародници

и смятат, че успехът им се дължи на тайнствени връзки с ченгетата, с

мафията, с политиците или на откровена кражба. Това не е съвсем

справедливо, защото могат да бъдат видени хиляди примери на хора,

направили чудесни предприятия или постигнали сериозни други успехи.

Този тип мислене е проблем за нашия народ, защото убива вярата във

възможния успех.

И така, българският преход не беше лек, част от българския народ

буквално го изгладува. Една от причините за това беше нежеланието за

реформи на самия народ. Показателен е примерът с връщането на земята, срещу

което имаше масова съпротива. По-късно когато беше върната, за 10 спорни кв.

метра брат и сестра се намразваха завинаги.

Българският преход не беше и кратък – продължи почти 20 години.

Причината за това пак е в българския избирател, който никога не избра

категорично демокрацията и няколко пъти върна на власт бившите

комунисти, които по правило вкарваха страната в криза.

Днес с известна доза предпазливост можем да кажем, че преходът, макар и

трудно, приключи практически успешно и цивилизовано, без насилието,

характерно за нашите географски ширини.

Крайно време е да започнем да берем плодовете му.

Чест прави на българските политици, че по време на прехода почти

единодушно определиха приоритета на България – НАТО и Европейския

съюз. И понеже след време вероятно ще се спекулира с НАТО, искам да

добавя, че членството в НАТО беше абсолютно задължително условие за

членство в Европейския съюз.

Днес, две години след влизането на България в Европейския съюз

българският народ е малко изненадан, че това се случи. Сякаш сме дошли

на гости с неподходящо облекло в къща на аристократи. Повечето хора

разбират, че ние не бяхме подготвени за изискванията в

Европейския съюз и че европейските политици направиха компромис с

приемането на България. И това е още едно доказателство, че българските

политици, които трябваше да убедят западните си колеги, добре са си

свършили работата и са били на висотата на времето си.

За финал ще добавя само, че и в други европейски страни двигател на

евроинтеграционните процеси са елитите – политически, стопански и

културни, а по-широките слоеве от населението обикновено са

евроскептични. Трудно е да убедиш шлосера Ханс, че след

евроразширяването произведените от него машини безмитно ще

се продават и в България. За него по-реална е заплахата, че шлосерът Иван

може да му заеме работното място срещу по-ниска заплата.

Вероятно процесът на общата европейска интеграция ще продължи поне

още 20 години. Това време ще бъде своеобразен преход и за

западноевропейските народи. Защото и те тепърва ще осъзнават новите

възможности от евроразширяването. В това време ще имаме обаче един

пазар с огромна територия, с население от над 500 милиона души. А това

е едно изключително богатство и силно изкушение пред всички възможни

човешки дейности.[/lang_bg] [lang_en] [/lang_en]